петък, 28 декември 2007 г.


Every princess deserves a happily ever after..

понеделник, 24 декември 2007 г.


Понякога искам да съм дете

Не искаш ли да говорим за теб

Извинявай но объркваш мe

Когато поискам да съм дете

Когато думите объркват ме

Когато просто обичам те...



петък, 21 декември 2007 г.

such a good story to tell

And it's you and me in the open air
It's truth or dare, we don't care
We're counting the stars, we're counting the stars, we're counting the stars, we're counting the stars....

сряда, 19 декември 2007 г.

Brighter than sunshine...

Let the rain fall, i don't care
I'm yours and suddenly you're mine










четвъртък, 6 декември 2007 г.

.. ... .. .

The sun and the moon
An ocean of air
So many voices
But nothing is there
The ghost of you asking me why
Why did I leave?

неделя, 25 ноември 2007 г.

Избрах си лице..

Нали знаеш, ей така за всеки случай. Ако някой ден, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата се оттърва от моето собствено и ми се отдаде възможността да си сложа ново. Чудя се само дали другото лице ще ме направи ...знаеш .. друга? Не че е толкова важно.
Но е хубаво човек да има резерви, нали? А и понякога с тази от огледалото така не се понясяме... не, че е лоша... ама е една такава капризна, все иска повече, не е доволна(но не сте го чули от мен това)... Иначе не е лоша, даже е чаровна понякога. Ама знае ли човек..

вторник, 20 ноември 2007 г.

I wish...


...I was a mermaid

понеделник, 5 ноември 2007 г.

Няма как да не сте чували най-баналната история на света. Тази, за красивата принцеса, която въпреки всички предпазни мерки, все пак се убола на вретеното и заспала за 100 години. Докато един ден принца се появил в най-високата кула на замака, за да събуди своята любима и всички да заживеят щастливи... Да, до болка ви е позната захаросаната версия. Но от сигурен източник знам, че историята не се е развила точно така. Наистина, принцесата си живяла щастлива в своя замък от бляскаво неведение , докато един ден не се изкушила да отвори една врата, зад която твърде добре знаела, че нищо добро не я очаква (така, че нека не съжаляваме излишно "бедната принцеса"). Дали вретено е било или друго, историята мълчи. Дали 100 години или по-малко, и това не зная със сигурност. Тук всъщност има едно малко разминаване с така популярната версия, защото именно в този така злощастен сън се появява принца. С бял кон ли е дошъл или със самолет... не е съвсем ясно, но донесъл със себе си голямо богатство. Подарил на своята принцеса сандъци с мечти, обещания и безценни мигове на щастие.
100 години, повече ли или по-малко, както казах не зная. Май любовта се оказва не само сляпа, но и доста други увреждания. И един ден просто, някой затворил клапата "Край на ** дубъл!", последвали финални надписи и празен киносалон.
Принцесата, като видяла, че няма повече какво да прави, се събудила. Не с целувка, а с аларма на телефон. Не я очаквали бляскави бални зали, красиви рокли или пък принцове на бели коне. Само най-обикновена октомврийска сутрин.
21 век, 5.11.2007, планетата Земя, мирис на прегорели филийки и прегорели илюзии.
Нищо чудно, че все разказвате приказки.

петък, 2 ноември 2007 г.

Интересно как живота сякаш е съставен от непрекъснато повтарящти се елементи. Уж всичко е различно, а ако се замислиш всичко вече се е случило по друго време, на друго място или под друга форма. Експлозии, очаквани, неочаквани, такива които нанасят само временни щети и такива, които те разтърсват изцяло. Разпръскват те като малки частички звезден прах в космоса. За миг просто изчезваш. После обикновено следва периода "черна дупка". Просто те няма. Не че някои ще забележи, тъй като обвивката е още там. Ти, от плът и кръв-стоиш си там, усмихваш им се, говориш им... и ако не са достатъчно наблюдателни, може да си помислят и че живееш. Но и това минава... не вярваш, знам, но ще мине.
След това идва най-трудното. Трябва да събереш всяка малка частичка. Но не, не става с магнитче. По скоро е като пъзел- търсиш, намираш, подреждаш, сглобяваш...
И като малка не обичах пъзели. Не съм достатъчно търпелива... затова и все ми липсва някоя част. Но днес май най-сетне си намерих усмивката.
Остана ми само блясъка в очите..

четвъртък, 21 юни 2007 г.

-Отвори очи! Отвори очи! Отвори очи!...


Чувах пронизителната аларма на телефона си, но гласа ме изненада. Станах бързо от леглото. Какво или кого видях, не помня.


-Искаш ли да играем една игра?


-Само чаша кафе, моля.


-А чаша море? Или парче небе, може би?


-Не, благодаря. Само кафе.


Хвана ме за ръката и краката ми послушно последваха петолинието на някаква мелодия. Позната до болка, сякаш я чувах за първи път.


-Тръгваш ли?


-Накъде?


-Наистина ли това искаш да знаеш? Страх ли те е?


-Не. Късно е вече.


Тръгнах по тясна, вита стълба все надоло, надоло, надоло... Там, където се виждаше небето. Обърнах се назад, за да видя следва ли ме. За миг се опитах да си спомня, дали въобще някога е имало някой там, но в следващия потънах в облака. Мек като пух и топъл като завивка. След секунди усетих, че не мога да дишам. Викът ме задавяше. Отворих очи и стоях на поляна покрита с бели цветя.


-Хайде да се въртим!


-Моля?


-Да се въртим, докато всичко се размие около нас.


-Не искам.


Светът не прие отказа ми и се завъртя бясно около мен. Всичко се изгуби. Зави ми се свят.



-Госпожице! Госпожице!


-Какво искате?


-Аз нищо... Заповядайте, кафето ви.

сряда, 13 юни 2007 г.

...



Има едни такива дни... особени. Всичко наоколо ти се струва някак старо, изтъркано... все същите хора, които не казват нищо ново. И толкова ти се иска да останеш сам, че все търсиш някоя дупчица в пространството ...чиста самота. А когато най-сетне я откриеш, виждаш познатото й лице и разбираш, че винаги е била до теб. Тогава изведнъж осъзнаваш, че всъщност може би не искаш да си сам. Искаш да поговориш с някой, да му позволиш да види всичко в теб, да усети всеки слънчев лъч, всяка капка дъжд. Но вместо това не казваш нито дума.. кой казва че ти е нужна опора?!


Но на мен ми е нужна..