-Отвори очи! Отвори очи! Отвори очи!...

Чувах пронизителната аларма на телефона си, но гласа ме изненада. Станах бързо от леглото. Какво или кого видях, не помня.

-Искаш ли да играем една игра?

-Само чаша кафе, моля.

-А чаша море? Или парче небе, може би?

-Не, благодаря. Само кафе.

Хвана ме за ръката и краката ми послушно последваха петолинието на някаква мелодия. Позната до болка, сякаш я чувах за първи път.

-Тръгваш ли?

-Накъде?

-Наистина ли това искаш да знаеш? Страх ли те е?

-Не. Късно е вече.

Тръгнах по тясна, вита стълба все надоло, надоло, надоло... Там, където се виждаше небето. Обърнах се назад, за да видя следва ли ме. За миг се опитах да си спомня, дали въобще някога е имало някой там, но в следващия потънах в облака. Мек като пух и топъл като завивка. След секунди усетих, че не мога да дишам. Викът ме задавяше. Отворих очи и стоях на поляна покрита с бели цветя.

-Хайде да се въртим!

-Моля?

-Да се въртим, докато всичко се размие около нас.

-Не искам.

Светът не прие отказа ми и се завъртя бясно около мен. Всичко се изгуби. Зави ми се свят.

-Госпожице! Госпожице!

-Какво искате?

-Аз нищо... Заповядайте, кафето ви.

...

Има едни такива дни... особени. Всичко наоколо ти се струва някак старо, изтъркано... все същите хора, които не казват нищо ново. И толкова ти се иска да останеш сам, че все търсиш някоя дупчица в пространството ...чиста самота. А когато най-сетне я откриеш, виждаш познатото й лице и разбираш, че винаги е била до теб. Тогава изведнъж осъзнаваш, че всъщност може би не искаш да си сам. Искаш да поговориш с някой, да му позволиш да види всичко в теб, да усети всеки слънчев лъч, всяка капка дъжд. Но вместо това не казваш нито дума.. кой казва че ти е нужна опора?!

Но на мен ми е нужна..