понеделник, 15 септември 2008 г.

Имахме къща в Горна Оряховица, когато бях дете. Беше точно над реката и имаше стар неизползваем кладенец. Помня че обичах да си измислям истории за него. Самата къща не помня добре, но помня табелата "За продан". Бяла с голями червени букви и мирис на боя.

Бях на 3, когато ми купиха кученце. Ася. Миналата година се разболя от рак и я приспаха, след няколко оперции. Целият ми съзнателен живот имах кученце, която ме посрещаше с неубоздан лай от детската градина, от у-ще... Незаменимо е. Странно е, че наричаме "домашни любимци" някой членове на семействата си.

Мисля че бях на 3 или 4, когато купихме вилата в Брестовица. Рабтниците ми позволяваха да нося по една тухла, когато я строяха. Носех тухлата в една малка дървена количка и ми се струваше, че строя къщата със собствените си ръце. А едва вдигах тухлата, за да я подам на работника.

Спомням си книгата с която се научих да чета. "Пипи дългото чорапче". В началото просто знаех под коя картинка ккаво пише.

Първите няколко месеца след като майка ми и баща ми се разведоха, баща ми всяка неделя ме водеше за риба и след това в Макдоналдс, вероятно просто защото майка ми не удобряваше такава вечеря.

Мисля че същата година ми купи колело и огромна кукла за Коледа. Колелото беше розов ВМХ, а куклата беше по висока от мен. Сега осъзнавам смисъла на тези подаръци и състезанието, кого от двамата ще обичам повече. И все пак не мисля че това може да промени огромното ми щастие от подаръците, който скриваха малката коледна елха.

Спомням си, когато майка ми беше бременна със сестра ми и времето което прекарвахме заедно. Ходехме на пикници на една поляна в парка. Беше винаги слънчево и тихо. Тогава се научих да правя венчета от цветя.

Когато тръгнах на у-ще, всяко лято баба ме водеше на село и стояхме там до края на август. Имахме огромна градина със много цветя и зеленчуци. Обичах да си представям, че е лабиринт и да си разигравам различни сценки от книги с приказки.

Когато тока спираше, вадехме една стара газена лампа. Караше ме да си представям, че живеем в минала епоха. Почти винаги включваше призраци и неспокойни духове.

Понякога играехме домоино цялото семейство.

Прадядо ми имаше Алцхаймер и през повечето време не живееше в настоящето. Предполагам, че винаги беше в едно по-красиво и идеалистично минало време. Очите му почти винаги блестяха. Винаги беше готов да пътува и да построи къща на края на света. Не мисля че осъзнаваше колко поколения го делят от мен, за него бях дъщтеря и понякога дори малка приятелка. Играехме с моя конструктор "лего" и понякога дори се карахме. Сигурна съм, че детството и блясъка в очите не го напуснаха, докато не ги затвори завинаги.

Прабаба ми разказваше истории от втората свтовна и бонбандировките в София. Разказваше ги и винаги се смееше, смееше се на всичко. Не мога да си спомням образа й без да чувам веселия й смях. Тя имаше шапка с много цветя и всичките и рокли до една бяха на цветя. Независимо колко студено беше, когато пристигаше в Русе, винаги идваше облечена с зелено двуредно палто и рокля на цветя под него и носеше тонове сладки. Може и да звучи като идеалистичената баба от някоя приказка, но моята прабаба беше точно такава. Почина 2003та. Това беше и единственото лято, което не прекара в градината.

Не пиша това, за да намери някой някакъв смисъл в него. Просто пиша за нещата, които си спомням. За страница от детството си която трябва да затворя. Обичам тези спомени и не искам да изпитвам тъга от тях. Тъжно щеше да е, ако ги нямаше въобще. Баба ми винаги казва, че не е било по хубаво преди и няма да стане по хубаво. Най-хубаво е сега.

Вярвам, че където и да отиде човек, който и да стане, не може да избяга от корените си. Може би затова някой ден ще нося шапка на цветя и в килера ми ще има стара газена лампа. За всеки случай.